~Beso del pecado~ : Познавам те по – добре, отколкото си мислиш. Ти ме виждаш като отмъстителен фантом, сянка, ангел на смъртта; аз, от своя страна, мога да проникна зад каменната ти фасада. Мога да те обвия в мъглата на съмнението, мога да те удуша във копринения страх. Способна съм да се впия в душата ти, да всявам болка и копнеж, да те преследвам вечно.
И, както виждаш, всичко зависи от мен. Дали ще съм благосклонна към тебе и жалкото ти съществуване, или ще реша да се позабавлявам, измъчвайки и без това разкъсаната ти душа?
Не ти е приятно, че съм тук, съвсем близко, а ти не можеш да ме видиш, нали? Усещаш студения ми дъх, напомня ти на смърт, ала не можеш да обвиеш ръце около врата ми и да ме удушиш. Загорелите ти от слънцето ръце сляпо се пресягат във въздуха, търсейки мен, твоят ангел. А аз се смея силно. Въртя се около теб и танцувам в радостен екстаз, обожавам те и те мразя, боготворя те и те унизявам. И съм преизпълнена с чувства, точно сега, в този момент. Най – уязвима съм, ала ти не го усещаш, замислял ли си се защо? Може би… може би точно в това е проблема, мислиш прекалено много, изработваш схеми и планове в главата си. Подреждаш ги и ги систематизираш, а после те се сриват с трясък и това те вбесява.
Не мисли, чувствай, следиш ли мисълта ми, клетнико? Затвори очи, точно така, вдишай дълбоко есенния въздух и ме виж до себе си, надвесена над раменете ти. Нямаш ли сега силата да ме отблъснеш далеч от себе си? Не искаш ли да ме удариш с всичка сила, заради това, което причиних на теб и на семейството ти? Не искаш ли да си отмъстиш за смъртта на двете си най – скъпи същества, странни човече? Хайде, направи го, аз не давам втори шанс, би трябвало да го знаеш.
Засмивам се дръзко и те поглеждам с пренебрежение, твърде безсилен си, за да отвърнеш на удара, но всички хора сте такива – слаби, безпомощни… жалки.
Е, аз съм милостива, не винаги, но често, затова ще те оставя да живееш. Сега те боли, знам, но ще мине. Гарантирам ти, че ще намериш друга, на която да отдадеш сърцето и душата си, а аз няма да ти я взема този път. Само ще наблюдавам и някой ден, когато дойда за теб ще чакам благодарността ти.
Бавно се отдалечавам от теб и виждам успокоението в небесно – сините ти очи, разбра ли вече, че съм твоя приятелка? Надявам се, защото иначе ще се обидя.
Сбогувам се с теб, весела, както винаги и вече съм надалеч, при друга изгубена душа, която ще намери покой в студените ми прегръдки и заедно с мен ще се отправи на своето най – вълнуващо пътешествие…
…Смъртта.
